Елисавета Багряна – вечната стихия в българската поезия

„Стихии” от цикъла „Вечната и святата” в изпълнение на поетесата – презапис от плоча.

Грандамата на българската литература Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) – възвеличавана или охулвана, обичана или недолюбвана, разбирана или осъждана, остава вечна и незабравима 130 години след своето рождение. Тя навлиза в българския литературен живот в периода след Първата световна война, когато господстващата символистична поезия е изместена от един нов поетичен свят – реален и земен. Първичната стихия на пориви и чувства е характерна за лириката ѝ, покоряваща с устрем на младост и волност. Нейната личност и творчество се припокриват напълно и не могат да бъдат разглеждани или разбрани поотделно. Поетесата възприема света с непосредствения трепет на своите сетива.

Елисавета Багряна (29 април 1893 – 23 март 1991) е родена в София, тук завършва основното и гимназиалното си образование. Първите стихове пише в Търново, където живее за известно време със семейството си. Преки впечатления от живота на селската жена и майка възприема, докато учителства в село Недялско, Югоизточна България. През 1911 – 1915 година Елисавета Багряна е студентка по славянска филология в Софийския университет, време, през което чете и изучава българска и чужда поезия. Общува с писателите Георги Райчев, Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Димитър Подвързачов, Йордан Йовков, Христо Ясенов. От 1921 година е постоянно литературно перо в културния ни живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, вестник „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и др. Първата стихосбирка „Вечната и святата“, излязла през 1927 година, ѝ носи голямо признание и популярност. Следват книгите „Звезда на моряка“, „Сърце човешко“, „Пет звезди“, „Самолет за Москва“. През 1956 – 1983 година излизат стихосбирките „От бряг до бряг“, „Светлосенки“, „На брега на времето“.

В живота на Багряна двама мъже имат силно влияние за изграждането ѝ като жена и поетеса. Голямата ѝ любов и муза е литературният историк и литературовед Боян Пенев. Всичко в поезията ѝ зазвучава като „песен на песните“ и достига своя трагичен връх в „Реквием“ след неговата смърт. Със сръбския поет Раде Драинац зрялата Багряна изживява нещо ново и изключително. С този „чуждестранен, светъл хан“, както нарича Драинац, се чувства прекрасно. Той умира от туберкулоза през 1941 година с нейното име на уста.

Чрез поезията на Багряна жената-амазонка за пръв път в българската литература разкрива смело и откровено своята природа („Амазонка“, „Потомка“,„ Interieur“, „Пенелопа на ХХ век“). Лиричната ѝ героиня е непокорна и смела. Условности и наслоени от времето предразсъдъци са пометени от полета към неизвестни брегове и жаждата за свобода. Като мощен бент се отприщва поривът на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Нейната сила е стихийна, ураганите и придошлите пролетни реки не могат да бъдат озаптени. Едновременно с това тя носи чертите на една подчертана женственост, нежност и грацилност, в нея тупти сърцето на „последната и първата жена“. Центърът на света на Елисавета Багряна е женското сърце, което осъществява себе си в любовта чрез любов. Но не само онази любов между мъжа и жената, а любов към света, към живота, към всяко нещо, до което се докосва и от което избликва поезията ѝ.

В творчеството на Багряна родината е главна и постоянна тема, а любовта – най-великото чувство, без което животът и изкуството са немислими. Чете стихотворението си „Парола”. Запис 1974 година, Златен фонд на БНР:

Елисавета Багряна е новатор в българската литература. Стилът ѝ е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерните поетични средства. Тя знае, че словото има своята сила, която дава вяра, упование в бъдещето, която кара хората да стават по-добри, по-етични в своите отношения. Словото възпитава човека, неговите чувства, мисли и идеали. Темата за родината, неизменно присъстваща в поезията ѝ, е в кръвта, сърцето и мисълта ѝ. И колкото по-далеч в чужбина се намира, толкова по-близка я усеща, толкова по-дълбоко разбира, че личната ѝ съдба е неразривно свързана със съдбата на родината, че пътят им е общ (в „Бретан", Бразилския цикъл ...). Пътищата я привличат неудържимо и наяве, и насън. Широкият свят с чудесата на непознати земи я примамва като магнит. Тръпката на опасността от височината и скоростта я опиянява и кара пулса ѝ да тупти с динамичния ритъм на съвременността.

„Творецът трябва да живее в кипежа на времето си”, споделя поетесата и чете стихотворението „Радар”. Запис 1974 година, Златен фонд на БНР:

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Тя е носителка на златен медал от Международната асоциация на поетите в Рим през 1969 година Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983-та. През 1943, 1944 и 1945 година е номинирана за Нобелова награда за литература. Рождението на Вечната и Святата е благословено от първия ѝ ден.

За признателността и гордостта, че голямата поетеса е присъствала в живота ни разказва акад. Петър Динеков, запис 1968 година, Златен фонд на БНР: